Epical Songs
P >>
Pencho Slaveykov >> Epical Songs
Отдавна слънце зайде и нощта
над уморено село се надвеси.
Прибират се работници дома,
коля скриптят, понесли от полето
на гумна тежки снопи... Отдалеч
тя стъпките неравни на мъжът си
дозе, на прага къщен се изправи
да го посрещне. Залюляно той
пред нея се възпря и я кръвнишки
изгледа изпод вежди: "Да не би
и ти да ми запречаш път!" - се сопна,
и на жена си погледа свенлив,
без да съгледа - хласна я с коляно,
събори я на подът и отмина,
като промъмра, скърцайки со зъби:
"Че в механата ми отбиха път -
и ти ли пък ще ми отбиваш вкъщи!"
През нея нощ во мъки тя доби
без време първа - и последня рожба.
Ненавремните мъки не понесе
и легна тя на одъра, за нивга
да се не дигне. Грижните съседки
около нея шетаха, а тя
безпаметна се мяташе в леглото,
нашепнувайки с устни загорели
несвестни думи и на подкървени
очи со поглед неподвжижно вгледан.
Нерядко тя дохождаше на себе
и все, напусто, с думи и со поглед
за рожбата си пита: ала никой
не посмей дори да й загатне
къде е тя, какво со нея стана,
и само я тешаха со измами,
че някоя и н`ам-къде си уж
детето е прибрала на кърма,
докато се от болест тя продигне.
Кой би й казал и какво - на майка
при смърт, за рожба мъртвородна?
Събрани бяха привечер веднъж
съседките при болната родилка
и нея те - за време укротена
от огницата - со поволни думи
разтушваха. А тъкмо се и Бойко
тогаз завърна вкъщи. Пред вратата
той, без да иска, се възпря и вслуша
во говора, що идеше отвътре.
И чу той ясно думи на жена си:
"Подхлъзнах се из стълбата, а то
не му бе време... подир месец, два...
Нали било му писано... Понесох
по стълба менци, и н`ам как со тях
на подплес стъпих - та на двора чак...
Ех, божичко, па нея нощ!" И нищо
не чу нататък Бойко. Спря се той
и като се че нещо вби в душа му,
зави му памет и сърцето стисна,
като приклещен пръст между врати.
Какво бе туй? С лъжовни думи тя
закриля тоя, който младостта й
почерни, който с първата си рожба
уби? Не е ли туй насън? С какво ли
за нея той е драг, та го закриля
пред хората?!
И цяла нощ се той
по двора лута, сякаш тия думи
в душата му откриха пропастта
и в ужас той дълбоко и дълбоко
се в тая пропаст взира - и потърсен
самичък се от себе си отвърна...
И дълга бе за него тая нощ,
по-дълга от денете, преживени
с извърнато сърце от всичко мило,
милеящо за него во неволя.
И неведнъж през нея нощ пристъпя
към прага той - а не посмя да влезе.
-------------------------------------
На третий ден, с приведена глава
вървеше той след черното носило
на своята неволница невяста...
Затвориха новоотворен гроб -
разидоха се хората - тъмней
черковний двор... Потихия вечерник
люлей надгробни бурени и тям
потайно нещо като че ли шепне.
Над току-що засипания гроб
застанал, Бойко като вкаменен,
като надгробен камък, неподвижно
с оборена глава на гръд стоя,
докле се спусна тъмна нощ. Тогава
упъти се към къщи той. И пак
не посмей през къщний праг да влезе,
а седна вън на ниския чардак,
закри лице с ръка - и първи път
студената самотност го обгърна
и из очи му хлътнали изтръгна
сълзи, незнайни досега за него...
А надалеко нейде си из село,
унесено нехайник някой млад
извиваше с цафарата си медна.
Подкършената изподтихом песен
ехтеше с пуста жалба зарад младост
и чезнеше за дваж по-пуста обич.
ПО ЖЪТВА
Постатта поведе сръчно бяла Неда;
Стаменко по нея сили да преваря -
Неда шеговито изпод вежди гледа,
той и тъй, усмихнат, неи отговаря:
"Бързай, бяла Недо, облог с тебе бия -
не те ли спреваря, давам, душо блага,
пръстен на ръката, нанизи на шия,
и сърце придавам - придан тебе драга."
Бърза бяла Неда, жъне и отваля,
а сързе й трепка, като птичка плаха...
Слънцето отскочи вече на копраля,
морните жетвари на похапка спряха.
Само бяла Неда сърпът не оставя,
почив и похапка - кой за тях ти мари...
"Да му мисли, който облог се залавя!" -
Стамена подкачат охолни другари.
Слънце спря на пладне. Ветрец не подухва
и омара трепка над поле. На завят
морната дружина седна да пладнува;
само те двамина сърпи не оставят.
Двайсет пъти вече постат подновиха -
нито той настига, нито тя остая...
В слепи очи бие кръв младежка лихо,
погледи примрежа слънчова замая.
Щом да отмалнеят сили заморени,
младо сърце пак ги с порив нов подйема...
Падна вечер. Неда дружките засмени
дразнят: "Зор голям е - по сведа голема!"
Ясно слънце зайде зад балкан далечен,
над полето лъхне преднощна прохлада,
да привърши всякой своя труд уречен
старий драгоманин виком заповяда.
Стаменко и Неда, както в зори ранни
почнаха, така се настигнали спряха...
Охолни жътвари, около им сбрани,
право се в очите Стаменку присмяха...
"Пръждома! Не облог - аз шега си бия!" -
бледе той извика, устни стиснал ядно...
Люшка се и възнак бяла Неда падна -
остра дума, остър нож в сърце проби я.
Стекоха се дружки с вик от изненада,
милват я, с водица пръскат бледо чело.
Всуе... Млади дружки дружката си млада
понесоха мъртва плачешком към село.
БАЧО КИРО
Тоз ден обесиха Бача ви Кира -
вече забравих коя бе година -
другите, с него що бяха, стотина,
се отърваха. Ех, то се разбира!
Този не ял и дори не мирисал
лук; я пък оня ахмак се преструва;
трети се кръсти: "Та кой би уйдисал
на хаймани по умът! Да бунтува?
Против кого? За какво? И защо ли?
Царя ни благ е, аллах да го чува!
Вече престанаха сълзи, неволи
и кръвнините, откак той царува..."
Ето пък онзи там скута цалува
на едно мурго ефенди надуто:
"Аго, аллах да ти дните съчува:
мене ме хайти подлъгаха люто."
Бачо ви Киро стои и ги гледа
и му се в сълзи сърцето облива:
"Боже прости, за такива говеда
исках свобода и аз... за такива..."
И, недорекъл, напред се изстъпи -
воля е, чужда я воля не спира:
"Ето, живота за други е скъпи -
той е омразен за Бача ви Кира!
Всички, що видите тука пред вази,
те са невинни - и тия в затвора...
Аз съм виновен, един само ази -
че съм говедата смятал за хора.
Аз съм виновен! И с Бача си Кира
щото ви скимне такова правете -
духом свободний свободно умира,
а си не връзва с живота ръцете!"
И покачен бе за свойта измама
той на бесилката...ех, сиромаха! -
И остстрани му разбойници двама:
както Исуса когато разпнаха.