Epical Songs
P >>
Pencho Slaveykov >> Epical Songs
А невяста в ръце зела
мъжка рожба, първо чедо,
ником е чело привела,
сълзи рони до два реда.
Стара майка се притече,
а по нея и момата,
да раздумват с благи речи
кахърите на душата.
Съгледаха коледари,
съгледаха и подзеха
друга песен, со намяри
да й бъде за утеха.
Хор
Керван иди, керван доди,
невясто!
Я кервана войно води,
невясто!
"Я излез, излез на двори,
невясто!
Гален сън се яве стори,
невясто!
Сън - и галена надежда,
невясто!
с добра чест - добра посреща,
невясто!"
Милите думи мило изпяни -
грижна невяста в скръб разтушена,
с сълзи на очи, в устни цалува
галена рожба първородена.
Благо усмихнат, старий стопанин
тихом пристъпи при коледари,
от шарен пояс вади кесия -
да се за песен отплати с дари.
Ала не иска сам станеника
дари да земе и се отмята...
Стар баща нещо со глава кивна,
поглед извърнал, накъм момата.
Сетено пръпна тя да излезе,
като из гняздо препелка плаха...
А коледари момка напети
заобиколиха и тъй припяха:
П ъ р в а з а р е д а
Птички пеят, в небо грей зорница,
лудо-младо!
С зори пада утренна росица,
лудо-младо!
тебе още няма!
Мило либе за милувка чека,
лудо-младо!
Превара голяма!
За час грее нанебо зорница,
лудо-младо!
За час трае бисерна росица,
лудо-младо -
и до час я няма!
С дене имот, а с години радост,
лудо-младо!
С дене живот - с дене ли е младост,
лудо-младо!
Превара голяма!
Хор
Време - най-бързия кон на света,
гони нощта -
тежко му, който остава
той току-тъй да минава.
Никога той се не връща назад!
Момко ле млад,
хващай за гривата коня -
с него честта се догоня.
В т о р а з а р е д а
Остави си лудо-младо
на бачия рудо стадо -
яхна коня, слезе в село.
С китка сминова на чело,
в път застигна мома мала
на седенки закъсняла.
Викна лудо отдалеко:
"Чакай, момне, по-полека,
заедно да идем двама!"
- Не е дума, ни измама,
по мен стара майка иди -
бягай, лудо, ще ни види! -
Мома бърза и нехае;
момку сръце бий, играе,
като в чаша руйно вино.
"Варай, варай, детелино,
верни ли са думи тие?
Ясен месец облак крие -
и да иди, що ще види!..."
Стигнаха до равни двори:
мома сегна да отвори,
да отвие заключари, -
лудо сегна и превари -
от чело й китка дръпна...
Виком мома вкъщи пръпна:
- Помощ, помощ, дружки млади,
лудо китка ми укради!
Лудо-младо уловете,
тук при мен го доведете,
сама ази да посегна,
да обвържа, да обтегна,
с руса коса враг неверни -
да го стрелям с очи черни,
с тънки вежди да го бия,
с али устни да го пия,
нек` се учат луди-млади
как се росна китка кради!
Хор
"Пълна къща - пълен кош!"
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може. -
"Честит да е празник божи!"
Отдели се от другари
бърза коледарка спретна
и на момъка през рамо
шарения пош преметна...
А сред смях и глъч голяма
пак запяха коледари.
Хор
Доста, доста, лудо-младо,
яхна коня,
коня яхна, лудо-младо,
вятър гони -
знойно пладне по беленки!
Доста, доста, лудо-младо,
моми люби,
моми люби, лудо-младо,
време губи -
тъмни нощи по седенки!
Сладката песен още не изпели,
и се открехна тихом вратата -
шарена плоска вниса момата,
за песнопойци в жад прималнели.
Редом по редом тя ги обхожда,
с блага им дума плоска подава -
дружки с шеговен усмех задява,
пред момци ником очи привожда.
Смях и глъч. С честити дари
момъка им пош подава...
И честитенье запяват
на момата коледари.
П ъ р в а з а р е д а
Подранило утром, вечер не захожда
ясно слънце, спряно грее, та прегаря;
грижна майка равни двори се разхожда
и на свойго сина тихом отговаря:
"Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна
на душа, на сърце, та се тъй забрави?
Време е усилно и пора е страдна,
а ти не захождаш! - Та какво направи
по Добруджа пуста младите овчари,
в Загоре с кервани друмници по друма,
в равна Румания весели жътвари,
и грижни невести беленки по Струма?"
- Ох, съгледах, майко, долу во Загоре
първинка денойка, по-ясна зорница, -
кат паун ми ходи по широко дворе
с златни треперушки на руса косица.
Модри очи греят изпод вежди вити,
горят али устни, поглед дваж прегаря,
росна китка вие, росна кити,
не китката нея - китка тя отваря!
Трепката треперушки на руса косица -
трепка клето сърце, та го мир не снайда.
В желба и омая за ясна зорница,
забравих, не сварих увреме да зайда!
В т о р а з а р е д а
Паднала е тъмна мъгла
на момини равни двори;
не е било тъмна мъгла
най са биле китни свати,
да сватуват малка мома.
Хор
Дори тъмна нощ тъмнее,
трае мъгла над полята,
на момците над душата,
дори мома се момее!
В т о р а з а р е д а
Отговарят китни свати:
"Вий имате едно перо,
едно перо чисто злато;
ний имаме друго перо,
дайте вашто, да ковеме
от две пера един венец!"
Хор
Зора зори, ден настана,
слънце грейна в небесата, -
млади момку на душата
от мъгли ни след остана.
В т о р а з а р е д а
Отговаря стара майка:
"Малка мома нашто злато,
земете го, ковете го -
ако чест е, нека стане
от две пера един венец!"
П ъ р в а з а р е д а
Сив сокол се в небо вие
следом бяла гълъбица: -
няма дека да се скрие
ранена в сърцето птица.
Че залетя, че удари
в равни двори с три огради
де невести стелят дари...
Пръпнаха невести млади,
свиха мрежа свиленица,
тънки дари свило-злати, -
та хванаха гълъбица
и сокол бързокрилати.
Тръгнаха ми низ-по село,
метнаха им и на двата -
сив соколу смин на чело,
гълъбици було злато.
Около им стари свати,
следом честна кумащина;
нея води девер млади,
него весела калина.
Пряпорци се гордо веят;
кой де срещне поклон прави: -
да домуват, да живеят
честит живот, вечно здраве!
Моми свенливо лик руменее,
пусто й сърце бий, та ще тресни;
с сладките думи на сладки песни,
сякаш мед се в душа й лее.
Дружки се смеят, с отборни думи,
песни по сърце ней нагодили.
Младого война зад себе скрили,
те го подкачат с весели глуми.
Тя го самичка поглежда плахо,
на коледарки дружки през рамо -
погледи поглед среща... И двама
с песен изново те ги припяха.
Хор
Момко се напусто крий-
любе го и скрит намира,
поглед го и в мрак съзира...
Момко се напусто крий!
Не напусто сърце бий -
то на либе вест подава,
де се момко спотаява...
Момко се напусто крий!
Колело да се развий,
коледарки, отстъпете,
на свят момка покажете...
Момко се напусто крий!
Вънка из вратни девойка пръпна,
думи шеговни хванала вяра;
сам, да избегне глумна превара,
момко задним се в къта издръпна...
Уж в изненада сам, станеника
наколедарки сопнато свика,
и при невяста грижна пристъпи,
дигнала в ръце първенак скъпи.
С пръст го по гушка мило погали:
"Иска ли песен, гидия мали?
Татко и майци попано чедо!
Хай, та и нему двойна зареда
с отбрана песен чест ще възхвали!
Иска ли песен, аждерко мали?"
Повтор погали рожбата дивна
и към певачи со глава кивна.
Дружно се първа зареда
там при невяста скупом събраха
та со отбрана песен припяха
в майчини скути шалаво чедо.
Хор
В полунощи, време тайно,
над люлка на рожба драга,
спря се наречница блага,
прилетяла от незнайно.
Час се спря и час нарече:
"Ясно чедо, първородно,
с блага вест на време сгодно,
бог ме прати отдалече.
На честит си ден родено,
за дни още по-честити -
с тебе майка да се кити,
като с перо позлатено.
В труд, в грижи, в заборави
татку си надежда ясна...
Да расте и да порасне -
дом подигне, род прослави!
Да върви из път световни
към доброто с крепка вяра,
да не снайде зла превара
помислите му грижовни!
Дни на младостта му лека,
като зорница да са ясни -
и в сърце му да не гасне
чиста обич век до века!
П ъ р в а з а р е д а
И во тоя дом честити,
що го чиста вяра кити,
да не сяква все що драго -
руйно вино, мед и благо,
златно жито у амбари!
Д о м а к и н
- Чул ви господ, коледари!
В т о р а з а р е д а
Бог да дава
вкъщи слава -
дни честити,
чиста съвест!
Дар в полето,
дар в сърцето -
добра мисъл,
мир и милост!
Хор
Тебе пеем, станенине,
тебе славим, господине:
много здраве бог ти прати -
имот - живот -
дом палати!
Колко здравец по гората,
колко звезди в небесата,
толкоз здраве у палати -
живот - почит -
дни благати!
Е п и л о г
На копраля над върхове снежни
е отскочил месечко в небото,
глъхнали са в сън поля безбрежни,
само будно още бди селото -
слава слави спроти празник честни.
Коледари низ-по село ходят,
песента им се далеко счува...
Станеник ги води да споходят
дом, обичай свят къде се чува -
Бъден празник да се слави с песни.
НЕРАЗДЕЛНИ
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -
право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
БОЙКО
Три вечери поредом обикаля
край Недените пусти двори Бойко,
три вечери въртя го тъмен шемет
и дълги дни подир това мъгла -
и пред очи и на сърце му тегна.
Измамата живота му вгорчи.
"Не бери грижа, чедо, преди време -
раздумваше го майка му - сам знаеш:
измама що е хранило, нича
зарад сърце такова някой тъжи!"
И прави думи. Неведнъж и сам
си ги е шепнал на сърцето Бойко.
а все пак нещо свива туй сърце.
И палавите прязнощни звездици,
що всяка вечер го така безгрижен
на одъра заварваха - сега
заваряха го, ненадвит от сън,
като обжегнат тамо да се мята.
А сякаше напук, из село нейде
извиваше с цафарата си медна
унесено нехайник някой млад:
подкършената изподтихом песен
ехтеше с пуста жалба зарад младост
и чезнеше за дваж по-пуста обич.
А времето фърчи, не го е грижа
кому тежи, нито кому е леко, -
то неусетно челото на Бойка
приведе и над тъмния му поглед
дълбока сянка на тъга заметна.
не беше вече онзи Бойко той,
на всички драг - седенките без него,
седенки що не биваха, нито
хоро хорото. Ни кой не попита
какво му е на младото сърце;
па и да пита, казва ли се с думи
сърцето как тъгува за севда!
Не питаха го и защо така
е работа напуснал той. И свои,
и другоселци идваха при него,
като при първи майстор бъчевар -
че работата майстора си дири;
ала на младий майстор се отщя
от майсторлък и работа, откак
изгората му дните изгори...
Не дига се за работа ръка,
когато падне мъка на сърце.
На край на лято - другата година -
веднъж и дваж му майка позагатна,
тъй изделеч, доде потрети ясно:
(те пред оджака привечер седяха)
"Било билото, чедо: все, що бива,
се с дни забравя... Ех, не доживя,
той татко ти - барем, докле са дни
да видя и аз отмяна, на унуче
да се порадвам..." Не отвърна Бойко
на майчини си думи. Изпод вежди
я сал озърна и приведе чело;
и странн се усмивка застоя
на устните му. Кой знай, белки нещо
да каже трепна таз усмивка тиха -
и пак изчезна няма, както дойде!
С това се свърши само нея вечер.
А наскоро и онова, нает,
що бе сторила старата му майка,
се свърши: мина и не мина време,
доведе тя от бащино му село
къщовница и угледна, и спретна.
Кой знай как пристана лесно Бойко.
Наистина, то приказки не ще -
хатър се майчин лесно не прекърша,
но все пак... Да; а булче му се падна
на чест, не булче - злато. Позлати
то Бойковата къща и зарадва
старешко сърце майчино. И често
"Сполай ти, боже - шъпнеше си тя,
като я гледа спретна и засмяна
из къщи да реди, - сполай, че мен
и чедото ми с тая чест дари!"
Но радостта й бе едно горчило
това, че все намръщен ходи Бойко
и някак си като замаян; реч
съвсем нарядко из уста изустя;
понякога не вижда, не дочува,
но бо`зна де по цели дни из къщи
се дява. Майци на сърце това
зле падаше, но лесно се придумва
за чедо майка тъй сама-самичка -
нали со време се оправя!
Над къщи зло се виеше, а зла
не чу се дума. Тъй се мина зима,
запролети се, лято прелетя -
ей дойде есен. Още гроздобер,
и работата полска се привърша;
започнаха за зимници да готвят
от овреме къщовници стопани.
Такъв къщовник беше Ненко Бъта,
мъжът на Неда, Бойков едновръстник,
И привечер, завръщайки се пътьом
от работа, при Бойка той завърна:
"Чуй, дома чакат съдове; мини,
когато сгода тия дни ти падне."
Зашеметиха тия прости думи
сърце и памет Бойку, както есен
зашеметява вихър сух листец,
на вейката си още все крепен.
И два дни ходи той като в несвяст.
На ранина, на третий ден, у тях се
со сечивата Бойко озова...
На двора бяха съдовете сбрани
и залови се той за тях, очи
без да възвие окол да погледне.
Преви към пладне: ратаите мудно
от работа из двора се прибраха.
Тогава счу зад себе стъпки той
и поздрав излек: "Бог помози, Бойко!"
И тутакси той сепнат се обърна -
а бяла Неда вече там нататък
отминаваше, с кобилица на рамо.
И щя не щя, а все пак фърли той
след нея поглед - и съгледа как
тя възкриви зад порти: бял чембер
подире й се метна и затули.
Ала се тя за дълго не забави.
И тоя път, на връщане, пред него
запря, на рамо с менците ковани,
като продума: "Думам му отдавна -
ще се разсипят съдове... ех, знайш я,
какъвто си е Ненко... Ами ти
какво си, Бойко?" ала я не чу
той тоя път - наместо длето, свредел
заврял в готова цепка, да затъква
наместено на сгода лико... "Зер -
тя поднови - кажи го, второ лято
отка` не сме се виждали... А, Бойко?"
- Две лета, Недо - като под земя
се той обади... - Харно са, сполай -
от майка много здраве..." Постоя -
и първа тя отново пак подзе:
"На ранина замина Ненко с тейка
в Загоре... Време мярка се, минува,
сън сякаше сънуваш!" - Ех, сънувах!
И сън ли беше! - смутолеви той...
И стори му се работата вече
като да е привършил, и набързо
сбра сечива, наканен да си ходи;
но се изправи, застоя се, някак
учуден: "Тук? Че как така? Защо?..."
А вперила во него модри очи,
като че ли тя искаше това,
що не издума с замъглени думи,
да го додума с поглед - "Дълга нощ,
и Ненко е в Загоре"... Като нож
пробиха сърце Бойково тез думи! -
"Остай си сбогом!" - Сбогом... много здраве!
Невяста Райка още не се беше
отсрамила и срам над къщи падна.
Тъй бива то... Край плет помине някой,
лулата си отърси и замине,
а, току-виж, подпушило завчас:
повейне ветрец - и гони белата!
Отде повя сирака, той самичък
си знаеше - а тласна го залисан
во бурята на чувства, що душа му
опустошиха, първий вихър още
несмогнала да преживее - както
гора в пожар: недогасена искра
избий и с двойна сила плам се емва,
и зелента превръща се на пустош.
Не го свъртя во къщи веч съвсем
и работата, подновена пак,
като обувка скъсана подритна
и се извърна той в несвяст от нея.
Па и сама се работа извърна
от майстора, полека, неусетно.
И да се не извърне! Со зори
излезе чак - чак вечер се додътри,
нарязан гръста. Работа го чака
и хората припират - ден за ден,
и никой веч при него не завръща...
Търпеньето е с край. Не изтърпя
неволната му майка; ала кешки
до гроб да бе търпяла - не би чула
от чедото си нечедовни думи.
Когато му натякна тя - за смях
и на децата че е станал вече -
извърна се той сопнато към нея:
"Теб що ти е? Нали на мен се смеят!
Аз и смехът, и мъката си зная."
Ни думица горката му невяста
не смя да каже; денем по шетня,
по работа насам-натам, а сутрин
притуляше възглавието си, мокро
от сълзи, майка да го не съгледа.
И ето пак за всички драга пролет
довя долняка топъл откъм юг.
За работа се хора заловиха,
а Бойко плъзне все по механите.
Дома намръщен и по механите
такъв по цели недели - и в миг
налетя го на гняв и ядни думи,
от тъмното мълчание по-зли,
и няма край... През лятна жега тъй
се мъкнат мудно тежки дни и мъка
е на душата, а когато рухне
дъжд и градушка, дваж по дотежней.
Изходиха и врачки, и знахари,
какво не му замесваха во хляба,
с какво не билье нощем го димиха -
не би късмет. С магии скритом вшити
в елека, той излизаше из къщи
и връщаше се вечер пак пиян.
Как падаше невести на сърце,
какво тежеше мйци на душата,
що ги е чужди еня - път минават,
безпътни думи думат: "Бъчеваря
завърза пъп за бъчвата!" Не страя
и не понесе срам на старини,
при пролет още грижната му майка
на одъра се гътна - и не стана.
При смъртний час доведоха пиян
от механата Бойка. Но от него
се старата отвърна с тежки думи:
"Да ти не бъде просто ни от бога,
нито от майка, синко!" - издъхна.
Главата му со друго беше пълна
и майчините думи дали той
чу и разбра, кой знае. Само сбра
устата му усмивка странна; миг
на устните му застояна, тихо
изчезна тя, тъй както се яви...
Ей на изход година, откакто Бойко
се бе оженил - и година как е
живота на невястата почернил.
И мълком тя пренасяше обиди
от някога обичния си мъж,
и мълком сълзи ронеше - в света
саминка, като капчица на стряха.
"Живот е даден - всякой во живота
с честта си" - тъй раздумваше се тя
со майчини си думи, и се плахо
ослушваше в сърце си, че под него
се беш ерожба зародила. Бойку
тя неведнъж наканва се да каже,
а нещо я за гърлото притисне
и вместо думи сълзи я избият.
Сам можеше и той да види ясно,
невястата му че ще стане майка
наскоро, ала кой ти я поглежда!
А приближава съдбоносний ден
и го сеща... Нещо й е мъчно
и радостно - и иска й се нему
да повери туй, що душа й мъчи
и тайно радва: "Негли пък това
го сепне, друго ако не помага!"