Epical Songs
P >>
Pencho Slaveykov >> Epical Songs
- Небесен блян на земен син. Не всякой
тъй над света, извърнат от света,
високо би можал да се възмогне. -
На рамото му сложи с горд замах
ръката си, и тъй отвърна Шелли:
"Домогвай се до себе си - и възмогнат
ще бъдеш ти на тази висота!
Грей божий плам на всякого в душата
и му целта висока осветлява.
Не се възпирай; дето простий смъртен
смутен се спира - там хероя почва."
Во лодката се отделиха трима.
Под равний мах на леките весла
тя тихо се понесе по морето;
и галяха я тъмните вълни,
тъй както галят блянове високи
тям поверений, с тях възвисен дух.
Другарите, там спрени на брегът,
изпращаха им сетньо сбогом, шапки
размахали в издигнати ръце -
докле се татък лодката от поглед
в дрезгавината вечерна изгуби.
* * *
Тъмней нощта. В вълшебна тишина
спят небесата, слени с долний мир;
и глухий шум на тъмните вълни
един сред тая тишина говори -
на бездната со говора злокобен.
Кат блянове на всесветовен сън,
блестят и гаснат ясните звезди,
огледани во бездната лазурна.
Попътний вятър лодката влече.
Безшум се плъзгат пуснати весла
и тримата другари, в разговор
унесени, нехайно там седяха,
без да съгледат облаците бурни,
на буйна рат подобни, как прииждат
и сбират се и трупат в небесата.
Възлегнат на кърмилото един
с въздъх към Шелли се така обърна:
- Да; да не бяхме слаби! А защо,
с това съзнанье, ощений се рвем
да бъдем силни? Де е тази сила,
що би могла и нази да окрили?
"Тя в нас е! Бягай в себе си - живей
в сърцето, като жрец в свещений храм,
и твоя дух ще бъде окрилен!"
- Утопия това е, Шелли. -
"Утопия! И тъй да е - в живота
утопиите само дават цел
и человека во човека раждат.
Утопии сърцето възродяват,
превръщат го на рай цветущ, където
мирът върховен свива свойто гняздо...
Към идеала поглед възведи -
не на умът, а на сърцето рожба -
и знай, че той едничък е надежден
компас в ревът на бурите световни.
Тоз, който само с ум на тоя свят живей
е жив мъртвец; и чужди са за него
и радости и сълзи на живота, -
защото няма той човешко чувство,
защото нему чужд е дух човешки!...
Що значи твоя страх, другарю мой?
Къде си тъмен поглед устремил?
Утопията проникни - и страх
не ще намери твоето сърце!"
- Над нас се вие буря! Или ти,
унесен в своя блян, не виждаш нищо?
Не бъдеще сънувано пред нас е -
со мрачен поглед дебне ни смъртта! -
Но го прекъсна Шелли, поглед сам
към облачните небеса възйел:
"През мрак и бура плавам с песен аз
и нищо ми сърцето не смущава!
На идеала фарът грей: кърмчия
е любовта ми - дето и да съм,
знам, ще изляза на честитий бряг!...
Честитий бряг са бъдащите дни.
Световните промени и несгоди
ще мина аз - и няма те да хвърлят
в сърцето ми отсянка... Никой вихър
свещений плам на идеала няма
да угаси - от божий дух е искра
той: божий дух, из мрака битието
що е извикал - в светлина живот
да заживей... Другарю, то е блян,
утопия - нали? Та нека бъде!
Во знойната пустиня на живота,
където всичко крей и мре, от билка
най-дребна, до сърцето человешко, -
живителна роса е тя, която
запазва всичко в дивната му свежест.
Пустиня е сърце без идеал:
едничкий верен страж на любовта -
а тя, и само тя, е на човека
призванието висше на света."
И бесен вихърсе над тях изви;
като че звяр, изтръгнат от вериги,
се хвърли той над тъмните вълни
и гис бесът си зарази. Раззина
зловеща паст настръхналата бездна,
и оглуши тя с дивия си рев
вселената... То беше мимолетен
въртеж на бура ненадейна. Скоро
премина той, и всичко пак утихна.
Пак трепнаха звезди на небесата.
Но мятаха се още все вълните
и тласкаха там лодката разбита:
ту мигновено в зиналата паст
на бездната низвъргната летеше,
ту навъзбог възйемаше се тя -
и носеха я стръвните вълни
към бреговете на незнаен край.
*
Пак бяха сбрани всичкиту другари
на морский бряг. И сбрани бяха те
пак да изпращат Шелли - но сега
за сетен път - на път към вечността.
Морето бе на пясъчния бряг
изхвърлило избраната си жъртва: -
на ниска клада сложен, буен плам
обгръщаше останките му смъртни.
В дълбока скръб, безмълвно там стояха
другарите, унесени през мисли
во онзи мир, во който през живот
бе погледа му вдъхновен обърнат.
Амфора во ръка еди издигнал,
от час на час обливаше мъртвеца
со благовонно вино - и подзети
отново жадно пламнали езици
обжегваха безжизнения труп...
От вятъра отвяван, към морето
се черний дим разстилаше полека...
Огънят свърши своята отреда -
на пясъка лежеше супа пепел
с петна червено-тъмни; тук-таме
береяха се кости.
Изведнъж
към пепелта един се спусна бързо
и грабна из жаравата гореща
опазен къс от трупа. Разтреперан
издигна той ръка си обгорена -
трептеше там сърцето на поета.
----------------------------------
На гробищата протестантски в Рим,
при урната на Цестия, лежат
сърцето и световний прах на Шелли.
Сребрист ясмин над гроба му расте,
и пази сянка с тъмните си листи
над мряморната плоча с златен надпис
Cor cordium - Сърцето на сърцата.
- Не е смъртта за него смърт. Пренесен
в друг мир, живей той в нашите сърца
и пази там, като весталка, чистий
вълшебен плам на вечната любов.
РАЛИЦА
Като оназ вечерница в небото,
една бе в село Ралица девойка,
и цяло село лудо бе по нея.
Сиротно чедо беше тя. Отколя
замина нейний татко по гурбет -
замина и ни вест, ни кост от него;
а майка й отведоха с дене
кахъри в гроба. Ралица остана
при леля си, като свое чедо
я тя отгледа - гърлицата както
отглежда своя рожба, докато
се на крила самичка тя възмогне.
От Бешбунар ли с пълни бели менци
тя привечер се връщаше с другарки,
спреваряха се кой през кой вода
да й напий; а в празник на хоро,
кой не луди до нея да се хване? -
Че модрия й поглед бе западнал,
като мъгла, на всички на душата
и мислите им все около нея
се вияха, кат сърмений колан
о кръшната й тънка половина...
"Блазе й с хубост" - казваха едни.
"Блазе, комуто на честта се падне" -
обаждаха се други. А с глава
посвиваха пък трети, век живели,
свят опознали - шепнейки изниско:
"Блазе й... Ех, кабил ни край не е
на хубаво да води тая хубост."
За Ралица залиташе най-вече
Стоичко Влаха, заможен и личен
ерген, един на майка и баща.
Но ней сърцето беше дало вест
и тегнеше душата й към други;
примамили я бяха со дене
на Ива Бойкин ваклите очи
и думите му благи, като ранна
роса при пролет. Вреди ли невреда,
че сиромах е Иво!... Двама лика
и прилика, един за друг родени -
един у друг залюбени не чудом.
Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза:
лоза се окол явора обви -
около Ива Ралица девойка!
Кръстовден мина. По поля и дома
се работа привършваха. Ей острий
горняк повя: гората пожелтя;
напуснати, посърнаха полята.
У Ралица ходиха китни свати.
И чу се вест низ селото, че наскоро
ще е и сватба. Дружки и недружки
у Ралица на добър час вървяха;
и всички тя посрещаше засмяна,
и тънки дари стелеше пред тях,
и охолно разправяше на всички,
що й лежеше драго на сърце.
Сърце прелива, като пълна чаша.
У лелини й дворове широки
като че слънце грееше - и всички,
що Ралица споходиха, оттам
излазяха, като че ли и тях
да бе огряло слънце...
Ала слънце,
що за едни тъй драголюбно грей,
на други мрак сгъстява на душата.
И мрак обзе душата на Стоичка.
Ни сън за него имаше, ни отдих;
и скиташе се все навъсен той,
на целий свят като че гневен. Вред
той Ралица все дебнеше да срещне.
Ей привечер веднъж му падна сгода
на Бешбунар. Той излеком пристъпи
и се запря зад чучура - когато,
приведена над поставът, сама
там Ралица си писаните стомни
изплакваше. Тя втора стомна сложи
под чучурчето - първата, веч пълна,
изправи се да сложи отстрана -
и тъй застана в миг, като вкопана.
Обади се тогаз оттам Стоичко:
"Отколя търся слука да ти дам
скъп армаган - огърлица рубета,
а, Ралице?..." И тутакси извади
из пазвата си златен наниз той
и го подаде. Очи не възведе
да го погледне пребледняла тя
и не пророни, слисана, ни дума.
"Наречени са те за теб" - отново,
пристъпвайки към нея, той повтори.
- Не всичко, мен наречено, за мен е! -
отвърна тихо Ралица и сегна
препълнената стомна да отнеме.
Ръката й тогава залови
и я устреля с тъмен поглед той,
и троснато отново тъй подзе:
"За теб така... така ли е за мен?
На мене е обречено сърце ти:
то ще е мое - или ничие!"
- Пусни!... Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи! -
извика тя - изви се, отърва се
и спусна се набързо низ брега.
След нея дълго, дълго гледа той
и недобър гореше плам в очи му.
И паметта му мисли зли обзеха.
Зашло бе вече слънце и бързом
вечерни сенки падаха... Въз бряг
възпираха отдолу закъснели
за Бешбунар девойки и далеч
разпръскваше се охолний им смях.
Из друг път сви Стоичко и полека
към село се упъти.
Много дни
се оттогава минаха - и много
неща през тия много дни. Ей вече
великденските пости превалиха;
разтиквяше се зимата. И всичко
миришеше на млада пролет... Само
мъглива есен гнездеше се още
в душата на Стоичко Влаха, че
отдавна вече Ралица и Иво -
мъж и жена - живеяха честито.
Зовеше я той "мое пиле", поглед
от нея не отвождайки, като
от свое скъпо, ненагледно благо.
И не смъгли му щастието нищо -
ни думите на Ралица, когато
тя за Стоичко всичко му разправи,
ни тъмний негов поглед, изпод вежди
при всяка среща мятан неприветно.
А радостта на Ивовата майка
ни споделил би никой, ни постигнал.
И всякой гост у Ралица бе драг
и радушно причакан гост. На всички,
кой знае как, усмивката й крехка
допадаше - тъй ведрата зорница
допада на стопани ранобудни:
не е ли тя на ясни дни благ вестник?
Ех, хубава усмивка беше тя...
И с таз усмивка, привечер веднъж,
говореше невястата на Ива,
приседнала край огъня до него:
- Защо ли се забави майка тъй?...
Довчас ще втаса хляба и зарана
ще имаш топъл за в гората. Ранко
нал` ще излезеш? "Ранко, мое пиле;
не ще ли ти се ранко да изляза?" -
отвърна той, с усмивка дяволита
като към нея се изви. - Пък ти!
То вече - каза тя и причерви се
свенливо. Двама млъкнаха завчас.
На огъня притури съчки тя,
а той се взря в камината нагоре.
А вихъра, като пътник закъснял,
на прозорците блъскаше, виеше
и свиреше през ниския комин.
Стояха дълго мълком те така
и този път пръв Иво се обади:
"У батеви останала е майка;
ще трябва да се иде, че навън
я чуй каква е хала разбесняла."
- Пред вратнята завяло й до коляно -
се Ралица обади, веч когато
отвори той вратата да излезе.
Но той не чу, набързо дръпнал пак
да я затвори - че го сипна буйна
виелица в очите, шепи сняг
от стрехи нейде сграбил и вкъщи
да се премъкне хукнала несвястно.
Не задържа тя Ива. С сръчен мах
от себе си отърси той снегът
и възкриви към хлява, по-напред
воловете да понагледа пътем.
"Я гледай, чак и вратнята разтворил!"
- Затрупай я с трупа си! - троснат глас
до него се обади - и докле
да се досети Иво, лют ханджар
се вби в гърди му - дигна той ръка,
изохка и се люшна на земята.
И повторно в гърди му кат вби
ханджара, викна стръвния убиец:
- Мене нейни думи - тебе моя нож!
Сърцето, що се не ломи, за мене
ще да е цяло! - и прескокна той
през трупа и изчезна в тъмнината,
зловещо дето вихъра виеше.
Нощта погълна глухий стон на Ива;
а като че ли слаб, едва досетен
ек и сърцето Ралица досегна -
неясен ек и несъзнан, тъй както
в гората гръм далечен от ловец
на птичка се в сърцето отзовава;
за миг се тя ослуша и отново
я мисълта за утре пак обзе.
Седеше тя прибрана тамо в къта,
край огъня, когато се почука
на прозорчето излек. Скокна тя
и вратнята отвори. - "Добър вечер,
невясто Ралко. Мала пък вихрушка! -
бързом издума старата, чембер
като отви и го от сняг отърси. -
Ха затвори, че фтичето ще фръкне!"
- Не е ли Иво отподире? - "Иво?
Къде се е по таз вихрушка дявал?"
И ней разправи Ралица, и плахо
погледна я. "Ей, някъде по път
ще бъдем се разминали" - изниско
ней старата отвърна и повтори:
"Отдавна ли излезе." - Не, отскоро. -
Спогледаха се мълком те - и мълком
край огъня приседнаха да чакат...
Полека-лека вятърът утихна;
и рядко само счуваха се бързи,
отвън из пътя, стъпки и далеч
заглъхваха; а тропота от тях
за дълго се отйекваше в сърца им.
И нещо тежко, тъмно се полека
възйемаше и таеше в душа им,
като на лято дъжд, кога в полето
лежат вън златни снопи неприбрани.
Тъй мина час и друг, а все нема
очакваний от тях да се завърне...
И наведнъж - поджегна ли ги мисъл
нечакана? - те скокнаха и двете
и литнаха на потръс. Пред вратата
те зърнаха полузавени стъпки
и като че ли нещо ги повлече
нататък, закривиха... В тъмнината,
зад зиналите вратни на обора,
на трупа Ивов Ралица се спрепна
и с вик върху му падна во несвяст.
Далеч и близо в глъхналата нощ
разлаяха се псета... Глъч се дигна;
и стекоха се оближни съседи
на писъка у Ивови. Блещукна
фенерче сред навалицата - слабо
огрея то прегърчения труп,
зад прага възнак повален, с широко
изцъклени безжизнени очи -
и него с писък прегръщаха жените.
Отнесоха съседи Ива вкъщи,
а сутринта отнесоха го свои
на гробищата, в вечната му къща.
Пожалиха за чуждо чужди хора;
пожалиха за Ралица, за Ива,
окаяха и старата му майка,
погаткаха "ка`би?" и "кой ще бъде?"
па скоро и забравиха. Една
не го забрави старата му майка
и наскоро, при пролет, се помина.
При синов гроб отвори се и майчин.
Един до друг те легнаха в земята -
и на сърцето Ралици. Злочеста,
една за двама остана да жали,
на гробовете им да реди.
Начесто
западаше й мисъл за Стоичка;
западаше й: "Божичко, нима!?"
И морници побиваха я хладни.
(А сам Стоичко, заради когото
и хората пошушноваха нещо,
след Ивовата смърт, на два-три пъти
се по кръчмите мярна - и без вест
подир това на някъде забягна.)
През сълзи тя не видя пролетта,
в тъга не сети лятото как мина
и дойде есен. Есента доби тя
момчана рожба - радостна сълза
во пороя на скърбите й падна.
----------------------------------
Дни минаха и много мина с тях.
Тъй както свива модрия седянко
цветец, когато слънцето залезе,
и тъй сърцето Ралица се сви,
прибрало спомен скъп за ясни дни...
Живей сиротно с своето сираче
живот неволен тя сега. Радей
по чужди къщи, бъхти се весден,
и прязнощ я над хурката заваря.
Но в ваклите очи на свойта рожба,
когато се тя вгледа и познай
в тях Ива - до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена - с несломено сърце.
КОЛЕДАРИ
Пролог
Рог изви над върховете снежни
ясен месец, подранил в небето.
Глъхнали са в сън поля безбрежни
само будно още бди селото -
дим се вий на стълпи из комини.
Песни, шум по улици се счуват;
гости ходят, гости се посрещат.
Домакини свят обичай чуват -
Бъдни вечер бъден празник срещат,
с буйно пламнал бъдник на камини.
*
Низ-по село скупом ходят
китни млади коледари -
сиромаси и боляри
с благовестье да споходят,
и наспроти празник честни
да им пеят драги песни.
Начело им станеника,
той ги стани, той ги води:
не току-така на сгоди,
а където е прилика -
и където подобава
с песни да се слави слава!
Х о р
"В дясна ръка с китка вита
гости идат на честито:
тежки порти отворете,
благовестци пиремете!"
Ей приветно портите разтваря
за посрещи домакиня веща.
А на прага къщен ги посреща
стар стопанин и тям отговаря7
"Добре дошле, добре дошле,
многожелани гости,
предвестници на благи дни
и край на дълги пости!"
Х о р
Преко поле,
преко долье
ний летиме -
да вестиме
дни честити
именитий
станенину,
господину!
П ъ р в а з а р е д а
Подранил стопан в поле да иди,
лозя и ниви сам да обиди.
Помисли благи - среща му блага:
сам свети Йован, с златна тояга!
- Добра ти среща, свети Йоване! -
"Дал ти бог добро, честни стопане!
Минах, поминах лозя и ниви:
ръжта класиста коню до гриви,
до шарен пояс бяла пшеница,
гроздове тежки греят - жълтица!
Стопанска грижа и труд усилен -
тям за награда и дар обилен
от божи ръце в твои да влезе:
за по курбани, за по трапези,
моми и момци за по венчене,
внуци честити за по кръщене -
тъй да се честно име спомина,
от рода в рода, чак до амина."
Х о р
"Пълна къща - пълен кош!"
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може. -
"Честит да е празник божи!"
Отдели се от другари
бърза коледарка спретна -
шарения пош преметна
стар стопанину през рамо...
Името му и честта му
пак запяват коледари.
Х о р
Расна дръво столовито,
грановито:
корен в сърце на земята;
връх извило в небесата!
Корен - синове отбрани;
а невести - китки грани;
внуци мили -
вършки в небеса избили!
Шум и глъч. Стопанин стари
шарен пош от рамо снема,
но преди на коледари
той да го повърне с дари,
хорът песен пак подзема.
В т о р а з а р е д а
Тъмни ноще се пробуди
мило внуче соколово;
баба му се чудом чуди
как да го приспи изново.
- Нани, нанкай, рожбо мила,
мало внуче, мал гидия!...
Майка ти е сън заспала -
от сън сладък не буди я!
Баба ти, с зори ранила,
дълга пътя ще пътува -
чак до Божи гроба. Мила
божа майка да я чува!
Та оттам света хаджийка
да се върне с армагани:
тебе златен кръст на шийка,
на герданче от мерджани;
стари дяду броеници,
татку свилен пояс дивни,
майци наниз от жъртици,
лели рало златни гривни;
на комшии по махлата
много здраве со колата
света вода от Йордана -
от Христа й свети Йована!
П ъ р в а з а р е д а
Домакин за дом радей,
домакиня дома шета -
тъй полека-лека крета
дом, докле захубавей.
Дом докле захубавей,
току-виж, угасне младост...
Но пък идва друга радост,
друго слънце дом огрей.
Друго слънце дом огрей -
въртокъщна млада булка...
А во къта, в златна люлка
златно внуче се засмей!
Хор
Ой хайде, хайде, стара ле майко,
свекърво -
що радост има, стара ле майко,
тепърво!
Кахъри, грижи, стара ле майко,
досега -
отсега драгост, стара ле майко,
до века!
Стара майка, домакиня,
още не дарила дари -
и запяха коледари
на н е в я с т а пръвескиня.
П ъ р в а з а р е д а
Млад гурбетчия, по-млад стопанин,
грижен ми ходи в пуста чужбина.
Него запитват тихом дружина:
- Що ти й насърце, грижен акранин?
"Двойна неволя, верни другари:
грижа на сърце, аман на душа -
гори едното, друго задуша -
вихром се вдигат спомени стари!
Сръце примира, памет се губи;
младост нерадост в пуста чужбина -
млада дружина,
грижа за чедо - аман за любе!"
- Ой, махни, махни кахъри люти,
ти, млад другарин, недей се вайка:
мило е любе при стара майка,
грижено чедо в майчини скути.
Много се мина, малко остана;
утре ще литнат нагоре птички -
вест допрати им ти с лястовички,
че ще се върнеш при пролет ранна.
Тежка версия весе е сбрана
и армагани лежат с товари...
Чакам другари. -
Много се мина, малко остана!