Epical Songs
P >>
Pencho Slaveykov >> Epical Songs
This etext was produced by Snezhina Gileva (snezhina_g@yahoo.com).
This Bulgarian Etext uses the Cyrillic Windows 1251 character set
Пенчо Славейков
ЕПИЧЕСКИ ПЕСНИ
ХАРАМИИ - 1
Отдавна гората слана ослани,
ей късна веч есен придоде;
мъгливи, невесели дойдоха дни -
я свивай байрака, войводо!
Низ тъмни усои доволно е веч
немили-недраги що бродим;
полята ни родни са мощне далеч -
време е назад да си ходим.
Не ни проработи туй лято честта,
че лоша сме среща имали...
Пролетес ний бехме най-силната чета,
а най сме малцина остали.
По тъмни усои, по голи скали
мнозина куршума завари -
и ръфат месата им хищни орли,
я вълци, юнашки другари.
А дома за тях е прехвръкнала вест...
Когато се тамо вестиме,
тъжовните майки в горката им чест
сам бог знае как ще тешиме.
Отдавна веч техните бели власи
е черна чембера обвила,
и люта тъга им сърцето коси...
Чест майчина - чест е немила.
Бащите ни в тъмни тъмници лежат,
кой знае какво са те стали;
у турците роби, неволи търпят
жени и дечица ни мали.
А ний като вълци по нощния мрак
немили, недраги все бродим...
Войводо, я свивай ти кървав байрак,
време е назад да си ходим!
ХАРАМИИ - 2
Земята тъмна нощ засени.
Три харамии, три ранени
другаря, се едвам крепят
надолу из планинский път.
В зори стотина в боя бяха -
и само те се отърваха;
един до други те вървят
по стръмния планински път.
Превързани са люти рани,
ала по дрехи изподрани
струи от кърви се вият
и капят по планинский път.
Залюшнат грохна там едина;
в замая другите двамина
отминаха, без да се спрът,
по стръмния планински път.
Ръка протегна и пошушна
невнятно другий, и се люшна -
и по очи се повали...Трупът
запречи там планинский път.
Възпрян, другаря си погледна
последния с усмивка бледна
и рухна - труп върху трупът
сред тесния планински път.
Души юнашки смърт засени...
Пристъпват вълци настървени,
отдавна дебнящи в мракът
по върлия планински път.
ХАРАМИИ - 3
Грей чуждо слънце в тоя чужди край;
устата жад, тъга душата трови.
Зловещо дрънкат тежките окови...
Ах, докога ли тоя път ще трай!
Ей падна вечер. Грохнали, без мощ
оковите си те едвам влечаха.
В пустинята низамите ги спряха:
ще се нощува тука тая нощ.
Един о друг привързаха ги пак
и скоро всички тежък сън обори.
Един от тях очи си не затвори
и бдя за дълго, буден в нощний мрак.
Размерний ход на нощния стражар
дочуваше едвам той в тишината,
сегиз-тогиз и звън от железата
на сепнат в съне някой свой другар.
А борят го предсънници мечти -
и през мечтите шепот му се стори...
и в полудрямка той очи затвори -
наяве чуден блян му се вести:
Со ведър поглед, с усмех на уста,
над него бе се майка му привела,
ръката си на морното му чело
бе сложила и тъй му дума тя:
"Недей сърце на скърби вдава ти;
край близък е на тежките неволи -
че волята, що бди над хорски воли,
веч иде свойта реч да възвести.
Не вечна е световната беда,
нито са вечни рабските окови; -
виж, съмва - времена настават нови!"
И кротко тя целуна го в уста.
Очи откри той, сепнат на часът -
но блянът блян в душата му остана...
На тъмна нощ дошъл бе ден на смяна...
Тъкмяха се другарите за път.
Грей чуждо слънце в тоя чужди край;
устата жад, тъга душата трови.
Зловещо дрънкат тежките окови...
Ах, докога ли тоя път ще трай!
ЧУМАВИ
Една е у майка, на братя седмина,
Петкана девойка напета,
и дойдоха нея да искат Загорци
през девет села от десето.
Босилко Радойкин, най-личен Загорец,
допратил е китени свати;
Петкани невян и огърлица бисер,
а майци й похти с позлати.
Шестима я братя не вричат, далеко -
и майка сама не пристава...
Най-малък брат Лазар, един само склонен,
потихом ги тъй увещава:
"Не връщайте, майко: такъва късмет се
не всякога пада на сгода;
Босилко е личен и ударен момък,
из първи от първа е рода.
Дали му се лесно доброто намира,
доброто и харното име?
За връщане лесно - но вижте отпосле
сами да не се пишманиме.
Далеко бил уж - това да е грижа!
Та ние сме братя седмина;
наред по веднъж да й идем на гости -
и седем са пъти в година!"
Полъга се стара Петканина майка,
несговорни братя склониха.
Неделя бе днеска, през горна неделя
Петкана девойка жениха...
И дома се върнаха весели братя
от сестрина сватба в Загоре:
но щом сете върнаха, черната чума
сполетя ги в бащино дворе.
И всички тя в гроба без време отвлече,
сал стара им майка пожали -
да има гробове им кой да спохожда,
свещица за мъртви да пали.
Осъмваше утром горката им майка
и вечер замръкваше тамо,
от гроб на гроб ходи, нарича и плаче -
ден минва в наричане само.
Гробове им черни реди и полива,
обкича с босил и върбина.
И само отминва Лазаря гроба,
и Лазаря люто проклина:
"О, бог да даде нестопен да останеш!
Дух бродник духът ти да стане...
Че ти ме подстори, без време да женим
в далечно Загоре Петкана.
Та няма днес кой в непосилна неволя
тъга от сърце да развърне...
О, милост за тебе от бога да няма,
лице той от теб да отвърне!"
И Лазарю вече докрай се додея
от майчини клетви зловоли,
от майчини думи и тежки и грозни...
И той се на бога примоли:
"О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават
по-грозни, горчиви наветви,
и сякаше змии се впиват дълбоко
в сърцето ми майчини клетви.
Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,
кон добър от дървено ложе,
ошел бих, довел бих от пусто Загоре,
Петкана при майка си, боже!"
И стори се чудо - чу господ молбата
и тесния гроб се разтвори.
И яхна си Лазар припряната коня -
потегли направо в Загоре.
Премина край девет села и отби се
в десетото, Каменна Чука,
там право се спря на Петканини порти
и тихо на порти почука.
"Стани, поемни от ръцете ми плоска
и хайде со мене Петкано,
че седем сме сватби подигнали - дойдох
на весели сватби с покана!"
Излезе Петкана, та брата посрещна,
ръка му цалуна, и тръпна,
подникна го мълком под вежди и тъй му
сподавени думи пошъпна.
"Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете
и образа синкав, подпухнал?
Болял ли си болест невярна, че тъй ти
миришеш на пръст, на подмухнал?"
"От болест не ще е... Но къщи сме седем
подигнали, сестро, туй лято;
на пръст аз доганям, че ред ми се падна
самси да префърлям земята."
Петкана се върна, стъкми, премени се
со нова за сватба премяна -
и тръгнаха. Ето, откакто на път са,
ден мина и други настана.
Ей майчино село далеч се съзира;
през валог навлизат в лозята;
в почуда озърна се плахо Петкана
и с думи изви се към брата:
"Мина виноберма и всички лозя са
обрани и вече прибрани,
а нашите, братко, какво още чакат?
Виж, ронят ги черните врани!"
"Лозята ги дадохме ние пролетес
на изпол, че много ни бяха;
неволя слетя изполци другоселци -
лозята небрани остаха!"
Ей дойдоха близо до самото село;
край село широки ливади.
И още по-плахо, изново се брату
Петкана тогава обади:
"Веч късна е есен, коситба се мина,
вей острия вятър есенни.
Прибрани са хорски ливади - защо ли
сал наште стоят некосени?"
"Пролетес отидоха в Добруджа пуста
вси братя на кяр цялолетен -
самси не можах да сколасам навреме,
от болест невярна сполетен."
"А къщите как ги сколасахте?" Лазар
наведе посърнало чело:
"За къщите, сестро, не питай: ще видиш,
когато пристигнеме в село!"
Вървят те през селото... И смаяни люде
изглеждат ги в страх мълчеливо -
и бягат... Настръхнали псета по двори
баучат и грозно, и диво.
Ей старата църква само посред село,
со бял зид висок обградена;
изтракаха порти - излезе стария
со черен чембер прибрадена.
Пристъпи през прага и очи подигна,
но смръзната тамо застана -
юздата изпусна неволно и в ужас
към брата възви се Петкана.
Но зърна пред нея как той се превърна
на чад - и невидим изчезна...
Кат гръмната мигом в почуди, Петкана
не сети от коня как слезна.
Към майката щерка, към щерката майка
се спуснаха виком веднага -
со плач сете живи пригърнаха двете;
и паднаха мъртви пред прага.
ЦАР САМУИЛ
"Мир, мир!" - едногласно военний съвет,
от грозната вест унесвесен,
таз вечер реши... Во походний си плащ
загърнат, над стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
в невесели мисли унесен.
Пред тъмний му поглед безкрайно поле
завяно со сняг се разстила -
и труп върху трупи... Свирепа е рат
там кръвна коситба косила...
Оръжие сложили, живите в плян
отиват на робско чернило...
Но ето че вестник и морен, и блед
промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък поклон
продума към царя смутений:
"Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
дванайсетте полка пленени!"
И сепна се в мисли унесений цар,
претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: "Но завръщат се те
сакати и слепи нероди -
на сто-душ е само оставен от тях
един едноок да ги води."
И думи на думите грозни в ответ
се царю в сърце отзоваха:
"Излез! Посрещни ги! - Или смелостта
се смръзна в душата ти плаха?"...
Той стана, възлезе на ближния хълм;
след него войводи вървяха.
В полето, загърнато в сняг, там далеч,
чак поглед дето достига,
от глухия стан до смъглени гори,
извива се черна верига -
люлей се, примъква се бавно насам,
и стон до небето се дига.
Могъщия цар, пребледнял като смин,
към тъмната граница южна
се взря и с закана издигна ръка
и нещо нечуто прошушна -
но в миг залюлян, полетя настрана
и наземе възнак се люшна...
Притекоха се воеводи завчас -
но царят веч мъртъв лежеше:
по хладни му устни червена тъсма
кръв топла се излек струеше...
А грозно войнишкият стон надалеч
кат песен надгробна ехтеше.
ЗМЕЙНОВО ЛЮБЕ
Плахи звездици в небе потъмняха;
рано без време петлите пропяха...
В село се късни прибират жътварки.
Хубава Яна припират другарки:
"Яно, каква е таз твоя промяна?
Весела беше за час и засмяна -
що е че ходиш тъй грижна, неволна?
Нещо потайно не би да си болна?"
- Болна съм, дружки, зла болест ме бие,
лазят ме тръпки, свеста ми се вие,
вихър се кани, а прязнощ е тъмна...
Кой знай до утре ще ли да осъмна!
Ясния месец зад облак потъна;
въхър налетя, дървета прегъна...
Яна низ пътя се бъхти, превива;
като веда е - ни мъртва, ни жива.
Около нея в почуди жътварки;
хубава Яна припират другарки:
"Яно, що ходиш, що кършиш ръцете?
Де ти е памет? Що е на сърце ти?"
- Свива се сърце и памет се губи...
Дружки, неверници, змейно ме люби.
Пусти остали вси билки чемерни.
Ох, не напусто са облаци черни! -
Лавнаха псета далеко по двори,
тъмното небо се надве разтвори -
и стреловита светкавица блясна;
от невиделица трясък се трясна.
С трясък рой налетяха стихии:
змееве, змеици с златни кочии -
цялата рода на змея Огняна,
сбрана на сватба по хубава Яна.
Свиха, извиха - на вис полетяха.
Миг само плахи жътварки съзряха,
хубава Яна с незнайно си любе
как се зад облаци тъмни загуби.
ЛУД ГИДИЯ
"Криво седи, право съди
стар кадия: -
не оставя на мир село
луд гидия!
Не е лудо като други
от селото -
тамбура му яворова
на бедрото.
Рано утром млад гидия
почва леко,
свири леко, а се чуе
надалеко;
надалеко по полето
до жътварки -
сърпи пущат и зафърлят
паламарки.
Плясват ръце и залавят
хоро вито -
извиха се, изтъпкаха
златно жито...
Дойде пладне, лудо-младо
не почива,
колко свири, толкоз повеч
зле отива:
че се чуе до невести
на реката -
те забравят бухалките
и платната,
та на хоро се залавят
пощурели,
дойде порой и отвлече
платна бели...
Падне вечер, луд гидия
не престава -
на бабите край огнище
мир не дава;
насам, натам - унесат се
в глас далечен;
огън гасне - все зелника
недопечен!"
Криво седи, право съди стар кадия:
"Скоро тука тамбурата, луд гидия.
Де, да видим що е това за свят чудо,
как тъй става старо - младо, младо - лудо."
Занаглася тамбурата момко млади -
стар кадия по брадата се поглади;
дръпна лудо теловете за налука -
стар кадия кравай мустак позасука;
ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -
че се сепна кадиево сърце мъжко;
и непочнал истинската луд гидия -
на юнашки нозе рипна стар кадия:
сви, изви се чак от подът до тавана! -
паницата с мастилото от дивана
и торбите с харзували по стените,
като пилци полетяха из мъглите...
"Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!
Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба - то за свят е чудо."
КЪСМЕТ
Когато господ-бог привърши в небесата
небесни залисии, той слезе на земята
и съзова по свят що имаше роди,
световния късмет да им разпореди.
Застана Турчина пред него първо тамо -
на сърмошит чепкен ръкавите зад рамо -
и стори темане. "Най-първи се вести,
продума господ-бог - какво желаеш ти?"
- Аллах - отвърна той, - дай мене Агалъка!
Да владам, знаеш сам, това ми е най-сръка.
Но воля твоя пак - каквото кажеш ти:
човек върши туй, Аллах що отреди!
"Да бъде!" - рече бог... А ей че се задава
безочливия Грък: пред бога той застава,
като че не пред бог, ами пред свой ортак -
засукал на кравай чак до уши мустак.
- О Кириос, дари на мене Агалъка -
избърболеска той; - ти знаеш не за мъка
е Гърка Грък роден... Късмет според човек!
А пък поминъка со Агалък е лек.
"Да - каза бог, - но виж, че Турчина превари
и зе го. Избери ти дар от други дари."
- Когато е така, дай мене Х и т р о с т т а:
и с нея видя щем да минем на света!
"Да бъде!" - рече бок... А още недорекъл,
ей чорлавий Еврей се прязглава затекъл,
с брада до пояс чак, и блед и запъхтян,
отмеря отдалеч метан подир метан.
- Дай мене, Яхова, каквото ми се пада!
На верния си раб дай малката награда -
дай Агалъка мен... Мерак ми е това...
И с малкото съм аз доволен, Яхова!
"Ей, Агалъка го отнесе веч Агата,
следнего Гърка пък отиде с Хитрината -
остава..." - Яхова, П а р а т а дай тогаз!
И с най-нищожното съм пак доволен аз.
"Да бъде!" - рече бог... А ето низ баиря
и Българина се задава най-подиря,
нехайно замотал един през други крак,
над вежди рунтави нахлупил сив калпак.
Дохожда, спира се и все се пак втелесва,
и гузно по тила с два пръста се почесва:
- Дойдох ти, господи, да ме даруваш с дар -
дари ми Агалъка... да бъда господар...
"Де беше по-напред? Раздяла вече стана
и зарад теб сега един късмет остана."
- Прощавай, господи, по пътя закъснях:
па малко и таквоз... на път се поуспах.
Царвули нали е, изсъхнаха по жега,
та да покиснат ги изух, да ми не стега,
а пуста дрямка... На че там съм и заспал.
"Затуй ще мъкнеш ти сега такава хал! -
отвърна господ-бог: - Такъв ти е късметя!
Кисни цървулите! И таз, що те сполетя,
ти подир ралото влачи я чак до гроб...
Земята работи - и неи бъди роб!"
ПОЕТ
С оръжие в ръка бе заловен
той на Балкана и пред съд доведен.
Последен изпит беше него ден,
и неговия отговор последен.
"Вий питате какъв съм! Втори път,
чесъм поет ви вече отговарям.
Защо въстанах? - казах пред съдът,
но питате и аз ви пак повтарям:
Обичам аз полето, сладкий дъх
на неговите рожбици, цветята -
и привечер кога ги милва лъх,
и сутринта окъпани в росата.
Щом цъфнеха напролет те, при тях
от юг им птички идваха на гости.
Аз от дете с тез птички другарях,
че дивни бяха песните им прости.
Свободни песни... не като онез,
каквито ази пеях - и каквито
сте и от други чували до днес;
то бяха песни от сърце честито -
сърце свободно, -сгряно от лучът
на божието животворно слънце,
и во което песните растът,
като в поле посеяното зрънце.
Такова слънце в моето сърце
не грееше: - то в мрачина бе клето...
И ази грабнах пушката в ръце
да извоювам слънце за сърцето.
Та песните, които то роди,
на радост рожби, радости да сеят.
Поета - тъй небото отреди -
да пей, свободни птички както пеят..."
*
Присъдата бе смърт. На другий ден,
преди зори, обесиха поета.
Ръмеше дъжд и вятъра студен
като въздишка стенеше в полето.
И неми бяха влажните листа
там на липата, дето той издъхна...
Откакто на бесило стана тя,
там песента на птичките заглъхна.
СЪРЦЕ НА СЪРЦАТА
O love, I am not but love.
Shelley
Алпийските вършини с леден поглед
намръщеносе взират към Лагорн,
о чийто цветни брегове морето
се гали и со ромон тих им шепне
най-свидните си блянове, родени
в таинствените негови недра.
Вей тих вечерник, песен насамотен
рибар отнейде с себе си понесъл;
а надалеч, към дрезгавия запад
разпръснати, рой бели ветрила,
подобно леки пеперуди, тънат
на небосклона в огнените скути.
По стръмний бряг дружина чужденци
се спущаха, подзели буйна разпря.
Един от тях, комуто во очите
бе сякаше огледано небото,
към другите извърнат проговори:
"О, вярвайте, честит е само онзи,
сърцето на когото е олтар,
де пламъка на истината грей -
и осветлява разумът." През реч
преварил, други се обади там:
- Блян на поета! Истината в него
е враг на всяка истина в живота.
Во истини що из сърце изхождат,
намит щастье и наслада само
на мисълта безкръвните аскети...
Бъди Монблан! На висини възмогнат,
обвий се с лед и с леден поглед гледай,
това под тебе в мрака що гъмжи. -
Но, в него взрян, ръка подигна Шелли -
на горди думи с по-горд отговор:
"Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз.
На слънцето лучите, чойто чело
що милват - искам с отблеска им аз
да стопля туй, което смръзва той!...
Туй който иска, нека дойде с мен.
Към всякой връх по стръмен път се ходи
и не една въздишка, не едно
натякванье водача ще да чуе,
от пътници, по него що вървят;
но що от туй? Exselsior! Сами
те благодарствен поглед ще обърнат
към тебе - с теб на висини възйети."
Сияеше во модрия му поглед
таинствена и строга мощ. Безмълвно
другарите вървяха подир него,
залисани от гордия му порив.
Невидимия дух на вдъхновенье,
челото му засенил, с горд възторг
говореше през неговите устни:
"От суетните - суетна присъда!
Присъда друга има: който сам
е себе си постигнал, той живее
во вечността и малко ще да знай,
какво ще каже времето за него.
И нека ви не плаши мисълта,
че бъдещето ще повтори пак
лъжите, неразбиранщините вети.
Со смъртните и смъртното умира.
Туй що на Лета тъмните вълни
погълнат, няма да се върне вече
со своя рев живота да смути.
Век подир века в пъстра върволица
ще се изнизват, нищо от предишний
в послешний без повтора да намери...
О, не! На дните в безконечний ход,
едно, едно ще се повтори пак -
към с в е т л и н а възвишений купнеж,
към в и с ш е т о стремленията чисти
и гордий, властен жад за и д е а л!
Ще се повтори онова, което,
в световните промени непроменно,
е будило в човека человека
и смисъл му е давало в живота.
Честит е тоз избраник, чийто дух,
като ковчегът Ноев, пренесе
от прежний свят в послешний онова,
което е в промени непроменно.
Той подир смърт от себе си оставя
най-чистото, най-хубавото - жица
от царството на сенките безплътни,
която ще го свързва с тоя мир."
Те бяха слезли на самия бряг,
там, дето ги възчакваше готова,
люляна тихо над вълните лодка.
Во дрезгавата далнина небото,
с вечерний си лазурно-тъмен плащ,
застилаше заспалото море,
като сестра заспалия си брат.
При сетнята раздяла се обърна
пък друг сега и тихо проговори: